Има моменти, в които всеки ден е точно както предишния: всичко е рутинно, всичко е по график. И така ден след ден, ден след ден, след ден….Трудно ти е да си спомниш с какво днешния ден е по-различен от вчерашния или от онзи от миналата седмица.
Ходиш на работа, решаваш проблеми, грижиш се за семейството и децата, правиш това, което трябва и се справяш добре, а вътрешно се чувстваш празен, сякаш нещо липсва, едно натрапчиво усещане за недостатъчност.
Просто искаш да лежиш, да гледаш в една точка и да си мълчиш и никой да не те закача. Искаш да се изключиш. Или поне да спреш за малко и да си спомниш за къде бях тръгнал. Сякаш животът ти е план, с фиксирани задачи следващи последователно. Опитваш да си спомниш какъв беше финалът, наградата… Познато, нали?!
В такива моменти се питаш:
- Какво искам?
- Как се чувствам в цялата тази въртележка?
- Как да разбера кое наистина е важно за мен, а не за всички около мен?
- Как да започна да правя нещо за себе си, а не само да чета за него или слушам поредния подткаст с умни хора, които говорят толкова убедително и добре?
Каква е рутината
За нея намираш по девет часа на ден пет дни седмично, прибираш се уморен, а свободното ти време отива в гледане на сериал или социална мрежа, където изглежда е пълно със щастливи и удовлетворени хора и единственото, което чувствате е отегчение и празнота.
Отлично разбираш, че това не носи радост, но от друга страна – изглежда, че просто нямаш сила за нещо друго, а желанието отдавна те е напуснало.
Понякога, когато животът изглежда сив и монотонен, първото нещо, което помага, е разпознаването:
“Аз съм в рутината. Отегчен съм.”
При мен помага. Помня един ден седнах на дивана и се запитах „ако днес беше последният ми ден какво щях да си кажа – отговорът не закъсня. Щях да си кажа – „Това ли беше?!“
Онези моменти
Понякога се разхождаш по улицата след работа и изведнъж осъзнаваш, че дълго време не си забелязвал как мирише есенният въздух, как листата на дърветата шумолят. Листата отново са толкова красиви, миналата есен сякаш беше вчера. Колко ли есени ще отброя занапред?
В такива моменти можеш просто да спреш и да се запиташ: “Какво ми е нужно сега? Може би искам да забавя темпото за минута и да не бягам никъде. Може би искам просто да погледна встрани.
Светът няма да рухне, ако леко поседна на пейката в парка. Някой трябва да забележи, че дърветата са пораснали за една година, че есента е дошла!
Желание
Понякога толкова свикваме да правим това, което трябва, че дори собствените ни желания изглеждат като нещо неразбираемо и недостъпно. Често дори вярваме, че това което трябва е всъщност това което искаме.
Избираме да правим, това което трябва уикенда, отиваме във фитнеса, домакинстваме, срещаме се с приятели и всичко това е прекрасно, но изведнъж осъзнаваме, че искаме да останем вкъщи и да прочетем книга, която отдавна чака времето си или да се разходим в планина далеч от шумотевицата на града. В този момент може да се появи чувство за вина – какво ще стане, ако разочаровам другите, ако им откажа, а ако оставя плановете и направя нещо спонтанно?
Да чуеш себе си не означава веднага да намериш отговори на всички въпроси.
Това са онези малки моменти, в които имаш чувството, че правиш нещо, защото го искаш не защото имаш нужда от него. Точно както когато сме били деца, правели сме неща защото ни харесва.
Да бъдеш себе си е да си дадеш възможност да бъдеш автентичен – понякога силен, понякога уморен и уязвим, понякога радостен и спонтанен. Не непременно някой.
И онези паузи между мислите, когато изведнъж осъзнаваш, че искаш да излезеш, и да се шляеш безцелно по улиците, да се вглеждаш в непознати различни лица, без да се чувстваш виновен. Животът предлага различни спирки, където се случват различни неща. Иначе е бързоскоростно пътуване с размазани сменящи се картини. Накрая оставаш без дъх. Можеш да спреш и да подишаш. Сега. И, може би, с това желанието отново се връща и пътя се появява и очертава ясно. За теб, не за другите.