Съществува стигма към хората с алкохолна зависимост. Изглежда тази зависимост е особено неприемлива. В повечето случаи тези хора са съдени и отхвърляни, за разлика от зависимите към храна, шопинг, фитнес, секс, работа и т.н. Към тях сякаш сме по-благосклонни. Често, хората зависими към алкохол чуват упрека „не можеш ли просто да спреш“?! Биха могли, но не е толкова просто.
Защо е така?
Има нещо, което обединява тези зависими – чувството за вътрешна празнота. Това усещане може да бъде опустошаващо. В стремежа си да го заглушат те непрекъснато опитват да го компенсират и запълнят с нещо извън тях.
И тъй като това е едно вътрешно състояние, то не би могло да бъде запълнено с нищо външно. Ще се опитват да влизат във връзки, с очакването това да замести липсващото. В подобни взаимоотношения ще поставят нуждите на партньора на първо място, винаги ще пренебрегват себе си, не биха били способни да поставят граници, ще бъдат винаги на рапложение и ще ориентират изцяло фокуса си върху другия. Могат да станат обсебващи и болезнено ревниви, тъй като са болезнено несигурни в себе си. Така постепенно ще формират отношения на зависимост и/или токсичност.
Те вярват, че е защото обичат партньора, но несъзнаваната причина е, за да бъдат обичани от него, т.е. правят това заради самите себе си без да го осъзнават. С времето партньорът ще се чувства все по притиснат и каквито и уверения да дава за чувствата и привързаността си те ще имат само временен характер. В крайна сметка няма да им остане нищо друго освен да си тръгнат. Това на свой ред ще доведе до поредното разочарование, което от своя страна само ще засили усещането за вътрешна празнота. Когато болката стане непоносима те ще потърсят утеха. Ще изберат най-лесния и достъпен начин, не познават друг, за да се изключат поне за малко.
Усещането е, че никой не те разбира,че си ненужен и ужасно самотен. Тогава идва алкохола и самоизолацията. Пиеш, за да се изключиш, да заглушиш пронизващата болка и самота. Усещането, че си невидим, сякаш живота просто те подминава и се случва на другите.
После, след изтрезвяването ще дойде депресията, съжалението и усещането за вина, за срама. Често съпътствани с гняв към себе си, към света, живота, а в някои случаи с отвращение към самия себе си – така наречената духовна смърт. Това е най-лошият възможен сценарий.
Но защо се случва всичко това?
За да намерим отговора на този въпрос, трябва да се върнем назад в ранното детство.
В най-ранна детска възраст до 5-6 година, ние имаме формирано съзнание като структура в областта на префронталния кортекс, което още не е активно. Не бихме могли да правим причинно-следствени връзки, както и критичен анализ. Това е възможно след 7 година. В този период се намираме в състояние на хипноза. Всичко, което преживяваме и виждаме в семейството отива в нашето подсъзнание и формира нашите базови вярвания и убеждения, семеен модел, както и модела на привързаност.
Ето защо е много важно децата в този период да бъдат безусловно и безрезервно обичани и приемани такива, каквито са.
Първият човек, с когото създаваме връзка е майката. Тя е призвана да дава нежност, ласка, грижа, топлина, привързаност, споделяне. Чрез нея формираме модела на привързаност, който в болшинството случаи ще повтаряме когато пораснем. Бащата обича, като формира в нас увереност, сила, смелост и граници. Него ще търсят жените във всеки партньор. Когато това липсва в едно семейство детето не може да изгради връзка с най-важните хора в живота си майката и бащата. Фундаментът – сигурна среда, защита, самоувереност ще липсват. Детето няма да може да изгради връзка и със самия себе си, със своите нужди и чувства.
Когато едно дете е отглеждано в дисфункционално семейство – доминиращ, липсващ родител/и, среда на насилие и злоупотреба, стрес или емоционално недостъпен родител тогава емоционалните нужди на детето не могат да бъдат удовлетворени.
Тогава в него се формира травмата на отхвърляне/ не обичане. Причините за тази травма могат да бъдат две.
2 причини, поради които се случва това
Първа причина
В първият случай, на детето е причинено нещо, което не е трябвало да му бъде причинено – отглеждано е в среда на насилие, злоупотреба или високо ниво на стрес и несигурност. В подобна среда детето абсорбира напрежението и стреса, или самото то е обект на насилие и злоупотреба. За да може да оцелее в тази среда то ще потиска своите емоции, поради невъзможност да ги сподели, да получи разбиране и утеха.
Това е подсъзнателен психичен защитен механизъм. Това е стратегия на оцеляване, която в дългосрочен план се обръща с обратен знак. Потискайки емоциите си детето се отделя от своето емоционално тяло. Когато порасне няма да е в състояние да разбира и изразява собствените си емоции и нужди, следователно не би могло да разбира и да се ориентира правилно в емоциите на другите и да им респондира адекватно. Резултатът ще е ниска самооценка, емоционално незрял възрастен. В дългосрочен план това ще рефлектира с най-голяма сила в междуличностните отношение, невъзможност за формиране на пълноценни връзки и тревожност. Като компенсация такива хора са много успешни в кариерен план.
В работата/професията има правила и за тях е лесно да се ориентират как да стигнат от точка А до точка Б, за да бъдат успешни и по този начин да валидират себе си. Във взаимоотношенията това съвсем не е така. За тях ще бъде трудно да се свързват адекватно с другите и да бъдат автентични. Ще се чувстват несигурни с всички произтичащи от това последствия, а това отваря хоризонта за бъдещи тревожни разстройства.
Втора причина
Втората причина за тази травма е когато родителят/те липсват или са емоционално недостъпни, критични и изискващи. На детето е трябвало да му бъде дадено нещо, от което то е било лишено – емоционално свързване, любов и подкрепа. Детето се чувства само, невидимо и незначително. И то страда, но никой не разбира това. Страданието му е невидимо. Липсва чувството за свързаност, сигурност и принадлежност. Детето приема, че не е обичано защото не е достатъчно добро. Формира се вярването, че любовта е под условие, трябва да се заслужи, трябва да бъде нещо или някой за да бъде обичан, а това води до загуба на автентичност и автономност.
Порасналият човек винаги ще търси външна валидация, ще поставя нуждите на другите като приоритет за сметка на своите собствени, които често дори не осъзнава. Социализацията и връзките ще са трудни, самоизолацията и депресията все по-вероятни. Идва момент, в който болката и самотата ще потърсят лесната и достъпна утеха – алкохолът. И така цикълът се затваря, за да продължи при следващата трудност. Колко дълго ще се повтаря това зависи от личния потенциал и мостовете, с които човек разполага. Алкохолната зависимост е симптом на проблем във вътрешната семейна динамика и този който пие, поради изключителната си чуствителност индикира за това.
Достъпът до личния потенциал и ресурс е затруднен при човек с формирана ниска самооценка. Вярванията и нагласите му са негативни , фокусиран е върху липсите и недостатъците в себе си и предимствата в другите. В сравненията с тях винаги ще е губещ. Ще вижда себе си само като сателит на някой друг.Да обичат себе си е нещо, което е непонятно за тях.
Трите основни стълба, които подкрепят човек
Трите основни стълба, които подкрепят човек са семейство, социална среда и професионална реализация. Ако човек разполага с трите и в зависимост от личната мотивация изгледите са обещаващи. Ако не е достатъчно мотивиран, тогава е изправен пред перспективата бавно и мъчително да започне да губи един по един тези мостове. Оставям останалото на въображението.
За съжаление има и случаи, когато травмата е много тежка, например инцес – сексуално насилие от родител към дете или друго, наличие на повтарящ се алкохолизъм в рода или когато човек не е получил нужна адекватна подкрепа прогнозите биха били доста песимистични.
Но това не е статия за края, а за спасението. Спасението е пътят на себепознанието, на личното изразстване и осъзнаване. Пътят е труден, трънлив и изключително благодатен!
Първата крачка е да признаем, че имаме проблем. Пред себе си. Следващата стъпка е да поемем отговорност. Това е пътят на промяната – да потърсим помощ. Това може да е ментор, общност, духовен път и/или терапевт, някой на когото да се доверим. Това ще ни създаде усещане за подкрепа и свързаност, толкова необходими и важни за промяната, на която сме решени. Съществуват безкрайно много информация, хора и възможности. Да дадеш шанс на себе си е израз на любов и състрадание. Останалото е търпение.
Търсене на професионална помощ
Най-добре е да потърсите квалифициран терапевт, с когото да изградите добра доверителна връзка и взаимодействие. Ако не се получи от първия път не се отказвайте. Със сигурност ще намерите вашия. Той ще ви подкрепи и насочи в търсенето на причината за вашия проблем, необходимо условие за вашето изцеление.
След това ще ви помогне да да се свържете с ресурта си и да го развиете като изградите адекватна самооценка. Споделянето с приятели и семейство не е достатъчно. От тях може да получите съчувствие и покрепа, но те не са достатъчни и практиката показва, че това не работи. Нужен ви е инструментариум – вашият собствен потенциал и някой който да ви помогне да достигнете до него, да го осъзнаете и развиете. Когато това се случи, после ще можете и сам. Вече ще знаете как – да уважавате себе си, да се справяте с болката, да поставяте граници, да актуализирате вярванията и нагласите си, да формирате пълноценни взаимоотношения, да станете творец на своята собствена съдба.
Добрият терапевт ще знае как да ви преведе през този път. Добре е да има опит с когнитивно поведенческа терапия – тя ще ви бъде полезна да осъзнаете дисфункционалните мисловни модели, формиращи погрешни вярвания и изкривени нагласи.
Хипнотерапия
Изключително полезна за работа с подсъзнанието – освобождаване, преработка и трансформиране на погрешни модели, вярвания, работа с вътрешното дете, страхове, депресии, повишаване на самооценката, увереността и др.
EMDR терапия
За неутрализиране на минали травми, преработка на заключени и потиснати емоции, страхове, загуби, насилие, зависимост, тревожност списъкът е дълъг.
Така ще отработите травмите и неутрализирате емоциите като ги трансформирате и превърнете в ресур. По този начин детските травми няма повече да бъдат пречка за пълноценния ви живот в настоящето. След това терапията ще ви помогне да формирате поведение, което ще повиши самооценката и изяви автентичност, а това ще ви даде хоризонт и перспектива да се радвате на пълноценен живот с любов и благодарност! Вълнуващо, нали?!